Влюбеният в морето, влюбеният в красотата, влюбеният в живота. Това е Христо Фотев, едно от големите имена на българската поезия, което и днес вълнува с искреността и ярките си думи. 

Макар да е роден в Истанбул на 25 март 1934 г., в душата си Фотев е от Бургас - градът, в който избира да прекара по-голямата част от живота си и който остава в сърцето (и поезията) му до самия край. През 1940 г. семейството му се премества в черноморския град, в коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище „Д-р Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите, след което прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб.

От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. Първата му стихосбирка – „Баладично пътуване“, е издадена през 1961 г. Дебютната му книга получава признание и на следващата година е приет за член на Съюза на българските писатели. Още с първите си литературни изяви Фотев е признат за явление, а доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. 

През 1962 г. става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“, а от 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели.

Умира на 27 юли 2002 г. в София, където е и погребан. Но ако се разхождате из Морската градина в Бургас ще забележите статуята на един замислен поет, вперил поглед в морето - „бездънното, най-синьото, безкрайното, в което ний преди сме съществували“.

Нека днес по повод 92 години от рождението му прочетем едно от любимите ни негови стихотворения.

* * * 

Морето 

Тихо —
както вали.
Тихо —
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо —
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува — и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите… И рибите се плашеха.
И рибите живееха… И някъде
из дъното — сарматско — на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени…
…Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
О, рибите живееха… Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето — нашата
съдба на ужасени победители…
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно — да се връщате
отново към морето си — потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме… Не бързайте,
лъчисти вий — нежни, да излизате.
Не знаете вий — откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме…
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий… Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни —
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали — единствено
любовното ни чувство е останало —
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли — носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика — над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си…)
…Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме —
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата —
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените… Скока им над Думите.
Езика на телата — и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха — разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките…
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо —
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички