Красива, талантлива, непокорна - стихия с името на момиче, което цял живот търси своето място под слънцето. И в литературата, и в любовта, и в живота.

Въпреки многобройните си произведения, днес Люба Тодорова Ганчева, позната на широката публика с псевдоним Яна Язова, е незаслужено подценена, но нейното творчество продължава да блести в родната литература години наред, което показва таланта и съвършенството на даровитата писателка.

Яна Язова е родена в Лом на 23 май 1912 година. Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. Майка ѝ – Радка Бешикташлиева е дъщеря на известен търговец от Цариград. Прадядото на Яна – Христо Стоев Дрянков е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски.

Майка ѝ е учителка, а баща ѝ е училищен инспектор. Тя и с две години по-голямата ѝ сестра са дълго чакани деца.

Мила се ражда през 1910 година след 10-годишен брак. Затова първото си дете грижовните родители наричат Мила, а второто – Люба. В първи клас учителката на Яна е собствената ѝ майка. Малко след това семейството се мести във Видин, след това в Пловдив преди през 1930 година се установява в София. В столицата Яна Язова завършва Първа девическа гимназия (1930), а след това специалност „Славянска филология“ в Софийския университет (1935). Яна притежава красота, заради която старите софиянци казват, че когато тя ходи по жълтите павета, те въздишат под стъпките й. Поради катраненочерния цвят на косата й, отблъснатият й ухажор Николай Фол я нарича „черно отровно цвете“.

Съдбата на Люба Ганчева се променя, когато в живота й влиза фигура от изключително значение за нея – професор Александър Балабанов. Яна е едва на осемнадесет, но носи върху себе си сиянието на муза от отдавна забравена епоха – с коси като разлята нощ, очи дълбоки и тъмни като мастило, устни с цвета на току-що откъснати вишни. Стъпва с грация, родена не просто да живее, а да вдъхновява. В ръцете ѝ – пет ученически тетрадки, изписани до последния ред. Думите в тях още търсят своята форма, но талантът – жив, неукротим – пулсира под всяка строфа като сърце на птица в клетка, готова да литне.

Той се влюбва в нея от пръв поглед през 1930 година и я обича до края на живота си. Видният преводач и критик е всичко за нея – и меценат, и любим, и вдъхновител (прототип е на повечето от героите ѝ). Младата Люба Ганчева получава своя псевдоним Яна Язова точно от този така значим за нея човек. Отношенията между двамата предизвикват обществен интерес, не само поради 33-годишната разлика във възрастта им. Талантът и хубостта й, събрани на едно място, както и покровителството на Балабанов, който е пръв приятел на цар Борис III, предизвикват бурна омраза и ненавист срещу нея сред много други писатели по онова време. Една от отровните стрели срещу Яна Язова например била, че тя е „единствената правописна грешка“ на проф. Балабанов. Днес за повечето от критиците й никой не се сеща, но най-дискутираните й творби продължават да бъдат актуални и преиздавани.

Въпреки че след 1944 година обществото заклеймява Язова като любовница на известния професор, любовта им не е консумирана. Първият ѝ мъж е милионерът Джон Табаков, с който се среща в Париж и се сгодява. През 1938 година обаче Балабанов успява да развали годежа им и проектираната сватба.

Личи си, че професор Балабанов е изпитвал истинска любов към Яна, а ревността му е доказателство за това. През август 1938 година в Созопол Яна Язова се сприятелява с художника-маринист Марио Жеков. С останалите художници Яна се чувства прекрасно – тя пише, а те рисуват край нея. Вълнува я тъмносиньото море и пясък, развалините на старите къщи, меланхолията на хилядите души, които една подир друга са напуснали този древен град. Вестта за силното приятелство бързо стига до София и Александър Балабанов решава да се намеси. Той е разярен от връзката между Язова и по-младия от него художник. Между тримата избухва скандал пред свидетели. Жеков не издържа и се нахвърля на Балабанов. Любовната искра между писателката и художника обаче е изгасена преждевременно от професора. Те обаче остават приятели. Жеков рисува за Язова къщи и рибари от Созопол, които ѝ служат при написване на романа „Капитан“.

По-късно в едно свое писмо до Балабанов Язова пише: „Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“.

Професорът убеждава талантливата писателка, че ще се оженят. „Или ще бъдем заедно, или аз не ще бъда никъде“ – твърди Балабанов, година след скандала в Созопол.

Язова обаче се омъжва през 1943 година за инженер Христо Йорданов. Той е един от ръководителите на Радио „София“, живял 16 години във Франция. Той й осигурява материално възможността да твори и й спестява униженията, на които са подложени писатели като нея, които не пожелават да ръкопляскат на режима.

Така след преврата на 9 септември 1944 година Язова има възможността да се откаже да се присъедини към писателите, приели за свой художествен метод социалистическия реализъм. През 1959 година умира съпругът й, а година по-късно тя се опитва да излезе от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „Левски“ на издателство „Народна култура“. Ръкописът е одобрен за печат, но Язова трябва да премине през обичайната процедура за т.нар. буржоазни писатели – да се покае. Няма за какво обаче. Предлагат й да напише стихотворение за Георги Димитров, а след отказа й, ръкописът на романа й е върнат.

В стиховете на Яна Язова, излезли в периода 1931 – 1934 година, читателят се запознава с образи от социалното дъно – гамени, просяци, проститутки и др. В прозата си – романите „Ана Дюлгерова“ (1936) и „Капитан“ (1940), тя търси измеренията на необикновената личност, бунтарството на духа срещу предразсъдъците и съдбата. Драмата й „Последният езичник“ е посветена на покръстването и борбата на Владимир Расате срещу византинизацията на България. Пиесата е преведена на немски език от проф. Александър Балабанов.

До 1944 година Язова пише и първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“, като ползва сериозни исторически извори, превъплъщава се и в някои от главните героини. Романът се набира в печатница, където при бомбардировките над София изгаря, и е отпечатан посмъртно след десетилетия.

След трилогията „Балкани“, в която влизат „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, след 1944 година тя написва и романите „Голямото и малкото“ и „Война“, обединени по-късно от изследователя Петър Величков в едно издание.

Писателят Георги Мишев казва: „Един съсед ми даде наскоро и прочетох „Соления залив” на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд… Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията… Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме“. 

Смята се, че „Соления залив“ е последната й завършена творба. Тя е и единственият впечатляващ анти-деветосептемврийски роман.

Яна Язова умира при неизясними и до днес обстоятелства. Последен знак, че е била жива, е нейна записка в бележник от 19 май 1974 година. Тялото ѝ е открито в дома ѝ в края на юли. По трупа има следи от насилие, но той в горещините вече е бил полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието на Яна Язова е унищожено.

С творбите и драматичната си съдба Яна Язова се нарежда сред големите ни литературни таланти от миналия век. Макар че нейното име не се споменава достатъчно често в телевизията и в пресата, творчеството й успява да породи любопитство у читателите и днес, при това много повече от други нейни съвременници. Въпреки времето и временните политически и културни сътресения, произведенията на тази талантлива българка намират и ще намират занапред своето място в родната литература. Хулена или хвалена, тя излиза права в пророческия си афоризъм: „Делото изгражда своя творец“.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички