Поглъщате ли лакомо страниците на горещите романтично-фентъзи бестселъри на Сара Дж. Маас или Ребека Ярос? Или заливате груповия си чат със задъхани обобщения на последните събития в телевизионни сериали като Heated Rivalry, Off Campus или Bridgerton? Или пък се потапяте в противоречивите и предизвикателни кинематографични светове на Емералд Фенъл? Ако е така, няма как да не сте забелязали, че в популярната култура женският поглед – разказването на истории, което поставя акцент върху сложния, многопластов и великолепно хаотичен вътрешен свят и желанията на жените – преживява истински бум.

В телевизията той е навсякъде – в изследването на вътрешния живот и желанията на героините в Big Little Lies, Sirens или Little Fires Everywhere на Рийз Уидърспун и Кери Уошингтън. В романтичното фентъзи той се проявява чрез могъщи девойки и сексуалност във феерични (приказни) светове, докато Wuthering Heights и Promising Young Woman на Фенъл се рекламират с обещанието да превърнат женските преживявания в мрачна красота на големия екран.

Промяна, момент или комерсиален гигант? Зависи колко дълбоко ще погледнете. Но представянето на вътрешната женска перспектива – и най-вече на женските желания – се е придвижило от сферата на „виновното удоволствие“ към самия център на културния дух на времето. Днес идеята да се поставя в центъра субективността, а не обективизирането на женския опит, самостоятелност и емоции е по-видима от всякога в културния канон.

Тази нова вълна в поп културата се противопоставя на общественото привикване да възприемаме живота на жените през призмата на мъжките разказвачи – или т.нар. „мъжки поглед“. Терминът е въведен през 1973 г. от филмовата теоретичка Лора Мълви и описва начина, по който жените в киното, изкуството и литературата дълго време са били свеждани до обекти на желание, наблюдавани от хетеросексуални мъже. Подриването на този мъжки поглед и отказът от воайорството в полза на представянето на женското тяло като реално изживяно не е ново явление – поне в арт киното. Определящ пример е The Piano на Джейн Кемпиън от 1993 г., който печели „Оскар“ и „Златна палма“. Същото важи и за Fish Tank на Андреа Арнолд – история за порастването в социалните жилища на Есекс, отличена с Наградата на журито в Кан през 2009 г., както и за Portrait of a Lady on Fire на Селин Сиама от 2019 г. – бавно развиваща се любовна история между френска аристократка и художничката, наета да я нарисува.

В масовата култура обаче на женския поглед му бяха нужни десетилетия, за да пробие. Днес той най-накрая носи сериозни приходи. Доказателство е касовият успех на адаптацията на "Брулени хълмове" от Фенъл, която запазва традиционния сюжет за героиня, търсеща мъжка любов, но го пречупва през психологическата и еротична перспектива на Марго Роби. Междувременно романтичното фентъзи донесе на издателите 610 милиона долара годишни продажби през 2024 г. и генерира милиарди гледания в TikTok сред общността BookTok, където романтиката, изграждането на светове и сексът – или така наречената „подправка“ (spice) – привличат емоционално ангажирани читатели.

Как обаче се изгражда свят, който показва какво чувстват и желаят жените през 2026 г.? Един от най-добрите примери за разрастващия се женски поглед на екрана е миналогодишният сериал Dying for Sex, номиниран за девет награди „Еми“. Той разказва историята на Моли Кочан (Мишел Уилямс), която умира от метастатичен рак на гърдата и преживява сексуално пробуждане в края на живота си, експериментирайки с различни форми на интимност и откривайки нови аспекти на удоволствието.

Айрис Брей, автор на книгата The Female Gaze: A Revolution on Screen, определя сериала като „изключително важен“: „Той показва неща, които все още са огромно табу – жени, които са болни и въпреки това искат да изпитват удоволствие. Чувстваме се видени.“

Сериалът е режисиран и продуциран от Шанън Мърфи, работила и по продукции като Killing Eve, The Power и Dope Girls. Тя обяснява: „Привличат ме проекти, които не са просто А+Б=В. Харесвам нещо по-скитащо, по-цялостно, което според мен е свързано с женския начин на мислене.“

Според нея женските истории често навлизат в по-сиви и по-малко осъдителни територии от по-директните мъжки разкази: „Ако започнем да разказваме повече такива истории, културно това ще ни помогне да не виждаме света толкова черно-бяло.“

Една от силните страни на сериала е способността му да улавя начина, по който жените преживяват света си. В един от епизодите героинята на Уилямс разкрива сексуално насилие, преживяно в миналото, докато разговаря с най-добрата си приятелка. Моментът преминава едновременно през смях и сълзи – и работи именно защото изглежда истински.

Мърфи си спомня и културните влияния от 90-те години, включително "Али Макбийл": „Никога преди не бях виждала толкова силна адвокатка с толкова необуздано феминистко въображение.“

По същото време Саманта Джоунс от "Сексът и градът" предизвикваше скандали със своята сексуална увереност, която по-късно започна да се възприема като символ на овластяване.

Следващите поколения сериали отидоха още по-далеч. За Мърфи Girls на Лина Дънам е било истинско откровение: „Това беше първият път, когато дивотията, хаосът, истинските тела, истинските умове и хуморът бяха показани на екрана.“

Подобно на Girls, сериалите I May Destroy You, Fleabag и Killing Eve предложиха нов тип женска автономност, която разпалваше дискусии и събираше огромна публика. Междувременно успехът на Grey’s Anatomy и по-късно на Bridgerton доказа на индустрията, че историите, съсредоточени върху женската перспектива, могат да бъдат и огромен бизнес успех.

Брей смята, че тези примери показват едно: „Жените могат да носят пари на индустрията. Те казват на студиата, че можем да имаме по-големи бюджети и повече амбиция.“

Най-подривните произведения според нея са тези, които не се въртят около въпроса дали някой мъж обича героинята: „Искам да виждам жени, които разговарят помежду си за неща, различни от мъжете.“

Според Мърфи именно женското приятелство може да се окаже най-важната тема в тази нова ера на женския поглед: „Имаме толкова много филми за мъжки приятелства и мъжки истории, но все още нямаме достатъчно произведения, които автентично да показват женската връзка. Дълго време хората не осъзнаваха колко силна и дълбока може да бъде тя.“

Брей свързва възхода на женския поглед и с по-широките обществени движения: „Случва се нещо подобно на феминизма – преминаваме през вълни. След #MeToo много хора на властови позиции си казаха: ‘Нека опитаме отново.’“

Но тя предупреждава, че подкрепата остава крехка и неравномерна. Посочва като пример The Chronology of Water – режисиран от Кристен Стюарт филм, който разглежда теми като изнасилване, кръвосмешение и възстановяване на желанието. Финансирането му е било трудно и проектът е прекарал осем години в разработка.

По отношение на романтичното фентъзи Брей го определя като по-малко подривно, но изключително успешно. Авторката Дженифър Л. Арментраут обяснява защо жанрът е толкова привлекателен: „Дълго време във фентъзито, ако беше жена, нещата не завършваха добре за теб. Ако се влюбиш – това ще бъде използвано срещу теб. Ако имаш сила – ще умреш или ще се превърнеш в лудата кралица.“

Според нея читателите са чакали именно истории, в които героините могат да оцелеят, без да жертват идентичността си. Арментраут не харесва определението „порнография с феи“ или „литературна мръсотия“ (smut), често използвано за романтичното фентъзи: „Всеки път, когато нещо е доминирано от жени – било като автори или читатели – то автоматично се възприема като нещо по-низше.“

Тя отдава заслуга на BookTok за премахването на усещането за „виновно удоволствие“ и за това, че читателите могат свободно да се потапят в сложни светове с многопластови героини.

Въпреки огромния напредък, Брей смята, че все още има много неизказани истории: „Лишени сме от представяния и разкази, които наистина биха могли да променят начина, по който възприемаме връзките и любовта.“

За Мърфи истинският напредък ще настъпи тогава, когато вече няма да е необходимо да говорим за „женски поглед“ като отделна категория.

„Никога не създавам произведения за жени повече, отколкото за мъже. Но като жена се гордея, че работата ми достига до чувства и мисли, които жените не са виждали достатъчно представени. И мисля, че това просто трябва да продължи да се случва.“

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички