На днешната дата през 1935-та година в Сливен се ражда великият български писател Дамян Дамянов. Той оставя незаличима следа в българската литература. С творчеството си, което се отличава със силна емоционалност, дълбока искреност и неподправен хуманизъм, той успява да докосне сърцата на поколения читатели.
Още от младежките си години Дамянов се сблъсква със сериозни здравословни проблеми, които ограничават физическата му активност, но никога не успяват да сломят духа му. Напротив, тези трудности го превръщат в още по-силен човек и вдъхновяват голяма част от неговата поезия, в която доминират теми като човешката воля, любовта и надеждата.
Дамян Дамянов има какво да каже - от него извира талант - талантът на словото, което така реди думите, че сякаш "говори" от името на всички, докосва сърцата и изважда от душите най-интимните човешки въжделения. От ранна възраст той търси спасение в белия лист, върху който излива мислите и чувствата си - душата си.
През 60-те години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.
Поезията на Дамян Дамянов се отличава със своята нежност, искреност и дълбочина. Неговите стихове често са посветени на любовта – както романтичната, така и онази, която свързва човека с живота, природата и ближния. Стиховете му често се определят като „музика на душата“. Те са наситени с топлина, емпатия и искреност, които карат читателя да се чувства разбрано и утешено.
Освен поезия, Дамянов оставя значително наследство и в областта на прозата. Неговите есета, разкази и публицистични текстове също се характеризират с чувствителност и хуманизъм.
Една от най-значимите черти на творчеството на Дамян Дамянов е начинът, по който той възпява любовта – не само като романтично чувство, но и като израз на духовна близост и отдаденост. Стиховете му са изпълнени със страст, но и с нежност, която успява да докосне дори най-закоравелите сърца.
Личният му живот също е свързан с голяма любов – тази към съпругата му, известната българска поетеса Надежда Захариева, която му е не само житейски партньор, но и вдъхновение за голяма част от стиховете му.
Дамян Дамянов умира на 6 юни 1999 г., но неговото творчество продължава да живее чрез думите му, които остават актуални и в днешно време. Поезията му се изучава в училищата, а стиховете му са обичани и цитирани от всички, които търсят утеха, вдъхновение или просто искат да се докоснат до красотата на българския език.
Неговата човечност, проникновеност и вяра в доброто го правят не само велик поет, но и истински духовен водач, който ни напомня за силата на любовта и надеждата.
Днес, в памет на големия български поет, ви припомняме три от неговите най-красиви и вълнуващи стихотворения:
Когато си на дъното
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
***
Ти виждал ли си падаща звезда?
И пожелавал ли си нещо в този миг?
Очите на обречен виждал ли си,
дочувал ли си в тях отчаян вик?
Живял ли си във дом с порутен покрив?
Стоял ли си във буря до само дърво?
И трясъка връз него чакал ли си
от гръм със мълния в едно?
Ръце протягал ли си подир птица?
Лекувал ли си счупено крило?
Изпращал ли си я със взор зареян горе,
отлитаща от стъкнато с любов гнездо?
Ръка премръзнала затоплял ли си с длани?
Надежда върнал ли си в нечия душа?
От себе си отричал ли си се заради някой,
обричайки се сам на самота?
Подавал ли си на голтака свойта риза?
На давещ се протегна ли ръка?
Ако и туй си сторил без да мериш,
осмислил си защо си на света!”
***
Обичам те. Надявам се, ти - мене.
Но - вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време...
... И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безсмислен, смислен - просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа...
И ако някога се изтърва
„обичам те“ срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
„Обичам те“ е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас - безкрайносричната любов.
Прочети още
Виж всички
Коментари
Още от мрежата
Виж всички
Няма въведени кометари.