Тъгата ли е най-силното човешко чувство? Любовта ли е? Носталгията ли е? Страхът ли е? Или пък всичко е просто въпрос на време.

И един ден, ако има достатъчно време, с всеки се случва всичко.

Това е едновременно най-хубавото и най-страшното в този живот. И изобщо има ли нещо друго отвъд този живот? Има ли нещо друго отвъд времето, което не спира никога и за никого?

Спектакълът “Физика на тъгата” на Йерней Лоренци по романа на Георги Господинов натиска с много финес онези най-предвидими и удобни клавиши в човешката душа. Малко спомени от детството тук, малко човешка загуба там, равно количество смях и сълзи, съвсем мъничко неудобство от Минотавъра, а след това много съчувствие. Има и любов, има човещина, има даже носталгия по 80те и 90-те, че даже малко преди и след това.

Източник: Народен театър „Иван Вазов“

Тъгата е преодолима, когато си имал време. Но е задушаваща, когато не знаеш още колко от това време имаш.

Секундите минават бързо, годините направо летят, но изводът за всички е един - животът е тук и сега. Той не е по залез слънце в прашния Москвич на дядо ти, не е в градината на баба ти сред узрелите домати, не е в мириса на стария одеколон на баща ти или в роклите на майка ти от младите ѝ години, които стоят прибрани в гардероба. Там е тъгата. Животът е тук и сега. 

Спектакълът не може да бъде вкаран в определен жанр -  не е изцяло драматичен театър, не е съвсем хепънинг, има разказване на истории, има пърформанс има и музика на живо. Но топлината му не идва от цялото това разнообразие, дори не идва от тъжните, носталгични или пък романтични истории, които се разказват на сцената. 

Източник: Народен театър „Иван Вазов“

Защото темите, които разискват са колкото близки и човешки, толкова и банални в своята същност. Всеки би се припознал в някоя от тези истории. Някой може дори да заридае звучно в залата, някой може да се подсмихне иронично или да се засмее с глас. Но това ли ще ни стопли? Достатъчна ли ни е една вечер на тъга, носталгия и истории за мъртвите ни баби, дядовци и детски мечти, за да ни накарат да покажем емоция, да се замислим, да потъгуваме за детето в нас, колкото и банално да звучи и това.

Топлината всъщност дойде от самите актьори, които умело ни убеждават в искреността на своя разказ. И в края на постановката им вярваш съвсем, чувстваш ги близки, сякаш си надникнал в техния хол, сякаш си играл футбол с тях на село и си им държал ръката, докато са оплаквали починалата си баба. Защото техните истории най-вероятно са истина, може би с доза приповдигнатост и повечко патос, може би са опростени нарочно или пък са драматизирани съзнателно. Може би е станало точно така в техните животи. Може би и в нашите е имало подобни години, часове, минути и секунди. 

Източник: Народен театър „Иван Вазов“

Лесно е да предизвикаш емоция, когато човъркаш в носталгията. Лесно е да предизвикаш тъга, когато всички сме я изпитвали. Лесно е да избухнеш в смях, когато нещо е наистина смешно.

Приличаме си. И никой не знае колко още години, месеци, дни, часове, минути или секунди има тук и сега. По това си приличаме със сигурност. Всичко останало? Всичко останало е просто баналност.

Заедно с “Физика на тъгата” споделихме 4 часа. Или 240 минути. Или 14 400 секунди. 

Аз сме. Аз сме?

Източник: Народен театър „Иван Вазов“

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички