През 1978 г. младата Мерил Стрийп е на прага да се превърне в най-великата актриса на своето поколение. Но е и на път да загуби любовта на живота си...

„Тя не говори много за това“, казва Майкъл Шулман, който изследва този период в биографията ѝ. „Но тази година е била толкова бурна и богата на събития и драма в живота ѝ. Тя е била ключова за оформянето на това коя е тя като личност и актриса.“

Стрийп е на 29 години и прохожда в театралния свят на Ню Йорк. Живее в тавански апартамент на улица Франклин с приятеля си, актьора Джон Казейл. Той е с 14 години по-голям от нея и е истинска легенда сред своите връстници.

Стрийп и Казейл се запознават през 1976 г., когато са избрани за пиесата „Мяра за мярка“. По това време Казейл не е съвсем звезда – липсва му е онова ефимерно качество – но в индустрията е смятан за рядък талант, търсен сред великите режисьори на епохата.

Той играе Фредо в „Кръстникът“ и „Кръстникът II“ и има главни роли в „Разговорът“ и „Кучешки следобед“. От петте филма, в които участва, всички са номинирани за най-добър филм, а три печелят престижната статуетка.

„Едно от нещата, които ми харесаха в кастинга на Джон Казейл“, разказва режисьорът на „Кучешки ден“ Сидни Лумет, „беше, че той изпитваше огромна тъга. Не знам откъде идва; не вярвам в нахлуването в личния живот на актьорите, с които работя, или във влизането в главите им. Но, Боже мой, тя е там – във всеки кадър с него.“

„Времето се движеше различно за Джон Казейл“, пише Шулман. „Всичко вървеше по-бавно. Не беше глупав, ни най-малко. Но беше педантичен, понякога влудяващо педантичен.“

Източник: Profimedia

А също така има и необичайна външност, толкова перфектна за аутсайдерите от киното на 70-те: слабовата фигура, високо чело, изпъкнал нос. Тъжни, черни очи. Стрийп се влюбва в него мигновено. А той е също толкова очарован от нея.

„След като се появи в онази пиеса“, казва актьорът Марвин Старкман, „единственото нещо, за което говореше, беше за нея.“

По външен вид и маниери Казейл е напълно чужд на младата Стрийп. „Той не беше като никой друг, когото бях срещала“, казва тя по-късно. „Това беше неговата специфичност, неговата човечност и любопитството му към хората, неговото състрадание.“

„Бяха страхотни за гледане, защото и двамата изглеждаха някак странно“, казва драматургът Израел Хоровиц. „Те бяха прекрасни по свой начин, но бяха наистина странна двойка. Привличаха вниманието, но не по онзи начин: „Уау, каква красива двойка!“

Както пише Шулман, „романтиката се развиваше толкова бързо, колкото Джон се развиваше бавно“ и скоро те живееха щастливо заедно в тавана на Казейл в Трибека.

Двамата са обект на завист в нюйоркския театрален свят: тя - най-надарената актриса от поколения, той - най-надареният актьор, а легендарният режисьор Джо Пап - техен покровител. До един ден през май 1977 г.

Казейл, който е на предварителните прегледи на „Агамемнон“ в центъра на града, се чувства достатъчно зле, за да пропусне представления. Пап пък е достатъчно притеснен, за да уреди на Казейл спешен преглед при собствения си лекар в Горен Ийст Сайд. В рамките на няколко дни Стрийп и Казейл седят в лекарския кабинет с Джо и Гейл Пап, а диагнозата се оказва необратима: Казейл има терминален рак на белия дроб, който се е разпространил в цялото му тяло.

„Джон замълча“, пише Шулман. „За момент и Мерил. Но тя никога не беше от хората, които се отказват, и със сигурност не беше от тези, които се поддават на отчаяние... Тя погледна нагоре и каза: „И така, къде да отидем на вечеря?“

Казейл веднага се отказва от пиесата си, но продължава да се появява в театъра от време на време, все още пушейки пурите си. Стрийп не се оплаква, нито критикува - просто прави собствената си гримьорна забранена за пушачи, а нейната грация надминаваше възрастта ѝ.

„Тя изпитваше някаква строга любов към това“, споделя актьорът Кристофър Лойд. „Не го оставяше да симулира.“

Стрийп и Казейл се опитват да запазят сериозността на състоянието му между себе си. Дори братът на Казейл, Стивън, не осъзнава колко зле е положението, докато един ден, след като тримата обядват в китайския квартал, Казейл не спрял на тротоара и не изплюл кръв.

Ал Пачино завежда Казейл на лъчетерапия и седнал в чакалнята с надеждата, че не е толкова зле, колкото изглежда. Самият Казейл настоява, че ще се оправи, и когато се бори да се върне на работа, Стрийп приема роля, която тя ненавижда, само за да може да бъде с него.

Източник: Profimedia

Тя била просто „момичето“ във филма: „Тя е изключително пасивна, много тиха, постоянно е уязвима“. Накратко - всичко, което Стрийп не е. Но филмът е „Ловецът на елени“ и Казейл има шанса да участва заедно с Робърт Де Ниро в един от малкото филми, които тогава се занимават с Виетнамската война.

Режисьорите се борят да изберат Казейл за ролята, дори когато продуцентската компания EMI настоява той да бъде уволнен, тъй като разходите за застраховка биха били възмутителни и никой не иска да финансира филм с терминално болна звезда.

Историята, която Стрийп ще да разкаже по-късно, е, че Де Ниро покрива разходите за застраховка на Казейл, което актьорът никога не е потвърждавал или отричал. „Той беше по-болен, отколкото си мислехме“, споделя по-късно Де Ниро, „но исках той да участва.“

Източник: Profimedia

Когато снимките приключват, всичко, което иска Мерил, е просто да бъде до Джон. Но сметките около лечението му са непосилни за покриване, затова тя приема с неохота главната роля в деветчасовия телевизионен минисериал „Холокост“ – „Корените“ на Втората световна война – единствено заради парите. Снимките в истински концентрационен лагер в Австрия продължават с два месеца и половина повече от предвиденото – време, в което Мерил е разделена от умиращия си приятел

„Полудявах“, разказва тя по-късно. „Джон беше болен и исках да бъда с него.“ 

„Тя беше много нетърпелива да направи последната си сцена и след това да се върне“, разказва режисьорът Марвин Чомски. „Искам да кажа, не мисля, че дори имахме момент да се сбогуваме.“

Когато Стрийп се връща в Ню Йорк, Казейл е по-зле, отколкото го е виждала някога. В продължение на пет месеца двойката се скрива от обичайните си среди и за Стрийп това е всичко: няма повече работа, само Казейл. Ракът му се е разпространил в костите и той е все по-слаб. Тя ходи с него на всеки лекарски преглед, на всяка лъчетерапия и никога не издава липса на надежда.

„Тя винаги беше волева, упорита, изпълнена с надежда личност и мисля, че просто влагаше целия си дух и сила, за да се грижи за него“, казва Шулман. „Тя не беше от хората, които създават драма около това или привличат вниманието към себе си. Просто се бореше и правеше това, което трябваше да се направи.“

По-късно Стрийп споделя, че времето, което прекарват заедно, оттегляйки се в пашкула си, ѝ е дало странна защита. „Бях толкова близо“, каза тя, „че не забелязах влошаването.“

Тя се доверява на много малко хора и пише на стария си учител по драма в Йейл, Боби Луис, за истинското си емоционално състояние:

„Моят любим е ужасно болен и понякога, както сега, е в болницата. Той има много прекрасни грижи и аз се опитвам да не стоя наоколо и да не си кърша ръцете, но през цялото време се тревожа и се преструвам на весела, което е по-изтощително психически, физически и емоционално от всяка работа, която някога съм вършила.“

В началото на март 1978 г. Казейл влиза в Мемориал Слоун Кетеринг. Стрийп никога не го напуска. На 12 март 1978 г., в 3 часа сутринта, лекарят на Казейл казва на Стрийп: „Той си отиде.“

„Мерил не беше готова да го чуе, камо ли да го повярва“, пише Шулман. „Това, което се случи след това, според някои, беше кулминацията на цялата упорита надежда, която Мерил беше запазила жива през последните 10 месеца. Тя го удряше в гърдите, ридаейки, и за кратък, тревожен момент Джон отвори очи. „Всичко е наред, Мерил“, каза той слабо. „Всичко е наред.“ След това затвори очи и умря. Първото обаждане на Стрийп беше до брата на Казейл, Стивън. Тя ридаеше през цялото време. „Опитах се“, каза му тя.“

През същата година Стрийп жъне успех след успех: печели награда „Еми“ за „Холокост“, номинация за „Ловецът на елени“, получава роля в „Крамър срещу Крамър“, която променя цялата ѝ кариера и ѝ спечели наградата „Оскар“, и беше избрана за ролята на Кейт в „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир. Тя се превърна в звезда.

Но смъртта на Казейл и собственото ѝ страдание я бяха променили – като човек и като актриса. 

Източник: Profimedia

Въпреки всичките ѝ по-късни постижения - 19 номинации за награди „Оскар“, най-много от всички актриси в историята, и три победи - нейните приятели и колеги актьори най-много се възхищават на Стрийп за нейната преданост към Казейл, за силата на характера, която показа такава млада жена.

„Тя се грижеше за него така, сякаш нямаше никой друг на Земята“, споделя Джо Пап. „Тя никога не го е предала в негово присъствие или извън негово присъствие. Никога не е издала и най-малкото съмнение, че той няма да оцелее.“

Ал Пачино също е съгласен с това: 

„Когато видях това момиче там с него, си помислих: „Няма нищо подобно.“ Искам да кажа, това е всичко за мен. Колкото и страхотна да е тя във всичките си роли, това е, за което се сещам, когато мисля за нея.“ 

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички