Един от най-нежните и любими представители на българската поетична плеяда – Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1886 година в патриархалното, китно, възрожденско градче Копривщица. Неговото рождено име е Динчо, но в литературната ни история ще остане като Димчо. Красивата природа на родния край, неговите песни и легенди остават завинаги в душата на чувствителния бъдещ поет, който в своите стихове нееднократно се връща към тях, възпявайки ги.

Едва деветгодишен, Дебелянов губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. Там, като гимназист, той прави своите първи, плахи опити да пише стихове. Всички те по-късно са изгорени.

През есента на 1904 година семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 година Димчо завършва I-ва Мъжка гимназия. В столицата през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на юношата. От този момент съдбата му остава завинаги свързана с поезията.

Дружбата с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов подтиква и укрепва тези първи трепети на поета, белязани от младежки стремления и любовно чувство. По времето, когато Дебелянов печата първите си стихове, изпълнени с мечти, възторзи и пламтяща неутешимост на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата реалност на битието на дребен чиновник задушава младия поет.

В краткия си житейски път Дебелянов е обречен на трудно съществуване и на несподелена и нещастна любов с жените, които вдъхновяват прекрасната му интимна лирика. Жените, на които Дебелянов отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично. Димчо Дебелянов живее само 29 години, 6 месеца и 4 дни, но за това кратко време написва едни от най-съкровените и изящни стихове и преминава през поредица от трагични любови.

Малко известна е връзката му с бъдещата звезда на немското нямо кино Маня Цачева. Влюбчивата и романтична натура на поета е напълно нормално да се увлече по красивата начинаеща актриса. Годината е 1914-а. Дебелянов вече е поет, за когото се говори, че докосва сърцата с нежните си стихове.

Маня е на 21 и е сестра на известния оперен певец Иван Цачев (първия съпруг на Мими Балканска). Димчо се запознава с нея покрай брат й. Той признава на редовните си другари по чашка Константин Константинов, Георги Райчев, Людмил Стоянов и Димитър Подвързачов, че е пленен от закачливата й усмивка и завладяващ смях. Родителите на момичето не са очаровани от ухажванията на пройдохата, който е готов да даде и малкото си пари на уличен просяк или да плати с последните си грошове сметката в кръчмата.

Двамата се разхождат с часове по шосето за Самоков, за да не навредят на доброто име на момичето, и си шепнат любовни думи. Очевидно Маня е по-увлечената във връзката им. Когато Дебелянов разбира от сестра си, че г-ца М. иска да се венчае с него в Горна баня, поетът отговаря: „Не е тая работа за мене... Когато се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака! Раждай деца, плътско - това опошлява любовта!...“ Кой знае как би завършил техният роман, ако близките на Маня, научили за тайните им срещи, не я бяха изпратили спешно в Германия да следва театрално изкуство. През 1917 г. Цачева снима първия си филм, омъжва се за прочутия режисьор Манфред Ноа и до 1926 г. участва в над 35 ленти от немското нямо кино. Българката става световна звезда!

Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ - учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които едва ли са се виждали 13 пъти, но непрекъснато си пишат писма, разменят си книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си. Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура, с любовта си към литературата и разбирането на стиховете му.

Тя е още гимназистка, когато поетът й се врича във вярност. Чувствата им са споделени, но невъзможни. За да прекъснат общуването й с пройдохата поет, близките й я изпращат да учи в Швейцария. Когато се завръща, Дерменджийска става учителка в Ихтиман. Срещите на двамата влюбени са вгорчени от клюкарите, които виждат „липса на морал“ в това младата даскалица да се вижда с мъж, който не й е официален годеник. В патриархалното градско общество от началото на ХХ век една образована млада дама лесно можело да изгуби доброто си име. Те си уреждат срещи в София или в Ихтиман, колкото да се зърнат отдалеч, но доста от тях не успяват да се осъществят. Това поражда огорчение и усещане за неразбиране и у двамата, но сякаш Димчо е по-обиден от предпазливостта на Иванка. Любовта им донякъде напомня изпепеляващите и забранени чувства на Яворов и Мина. Голяма част от писмата им са запазени благодарение на близките на поета. Самата Иванка грижливо криела съкровените му мисли от роднините си. Любовната лирика на Дебелянов, която той създава, възпявайки чувствата си към Дерменджийска, се лута между радостта, неудържимия възторг и мрачната скръб от временните разочарования. Поетът й пише до последните си дни на фронта и я нарича „слънце на моята пролет“

Иванка остава „стара мома“. Омъжва се на 26 г. чак след смъртта на Дебелянов за своя колега, учител по литература, Недьо Горинов от Панагюрище.

Другите две любови на нежния лирик завършват още по-трагично. Елегията „Аз искам да те помня все така“, над която тегне сянката на безжалостната и неотвратима раздяла, е посветена на Звънчето - учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас (откъдето и прякорът, който й измисля Димчо). Баща й е разсилен, а мъничката им къщурка се белее на изровените стръмнини над Военното училище. Младите се срещат тайно от родителите на Мара. Точно вечерта срещу Възкресение момичето не отива с тях на черква, а чака Дебелянов, притулено зад голямата акация в дъното на двора.

Влюбените се отдават на задъхани ласки и унесени, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й изненадват и двамата. Сбогуват се набързо и той хуква. В тъмното не вижда зейнала яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си. Няколко дни му се налага да лежи, докато приятелите се шегуват с любовните му премеждия. На Мара Димчо не споменава нищо. Скоро обаче красивата девойка завършва училище и заминава да учителства в Козлодуй. Три години разменят писма и се радват на редките си срещи. Сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея и Ӝ посвети много от стихотворенията си.“

През 1913 г. във вестник „Смях“ с посвещение „на Зв.“ е публикувана за първи път известната елегия „Аз искам да те помня все така…,. Близките на Дебелянов знаят, че под съкращението се крие Мара Василева-Звънчето:

Разривът е катастрофален. Поетът получава поредния плик от любимата си, но... писмото вътре не е за него. Оказва се, че Мария си пише не само с Димчо, а и с друг ухажор и фатално е разменила пликовете. Така Дебелянов прочита посланието до съперника, за чието съществуване дори не подозира. Илюзиите му за споделена и чиста любов са разбити. Той се бои да сподели чувствата си с приятели, за да не му се подиграват, и ги излива в стихове. Така се раждат някои от неповторимите му елегии.

Мара го атакува с извинителни писма, но Димчо е непреклонен. Не след дълго научава страшна вест. Бившата му възлюбена се е разболяла от скоротечна туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата и хуква към нея. Будува край леглото й, целува й ръцете, чете й стихове, а после с часове броди сам. Мара умира трагично млада. Отдушникът му е стихотворението „Черна песен“. Сред книгите й нейната сестра намира писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“ Тогава написва шедьовъра “Аз искам да те помня все така”, който е водеща творба в цикъла “Елегии”.

И това не е последният път, когато смъртта му отнема любимата жена - прокобата продължава да го преследва. Друга негова любима - Елена Петрунова, която всички наричат галено Пина, пък е застреляна от баща си. Димчо и приятелят му Константин Константинов са квартиранти в дома на командира на Шести пехотен Търновски полк - полковник Петър Петрунов, близо до днешното кино „Одеон“. Съпругата му е починала и го е оставила с една пораснала дъщеря и още четири по-малки деца. Елена е студентка по френска филология и е изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи, които „закачливо сноват наоколо“, както я описва Дебелянов.

Той е безнадеждно влюбен, докато тя приема благосклонно ухажванията му, но сърцето й принадлежи на бъдещия професор по право Любомир Владикин. Стихове, писъмца, въздишки, непохватни комплименти - Димчо включва целия си любовен арсенал в чувствата към красивата хазяйка, докато една вечер не заварва цялата къща осветена и заобиколена от стражари. Бащата застрелял спящата си най-голяма дъщеря в сърцето и после посегнал и на себе си.

През целия си живот нежният лирик е обречен да обича безнадеждно, да страда от любов и за любов, да преживява бохемски с оскъдни средства в компанията на изкушени от алкохола писатели и художници. Но житейските си трудности, душевните си рани и разочарования той гениално превръща в шедьоври, пред които времето е безсилно.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички