Когато книгите са изгаряни, това никога не е било просто унищожаване на хартия. В „Огнената библиотека“ испанската писателка Мария Сарагоса разказва за хората, които са рискували свободата и живота си, за да спасят знанието от забрава и огън. Романът, отличен с престижната награда „Асорин“, ни връща в културния свят на Мадрид от 30-те години и към реални истории за библиотекари, превърнали се в пазители на паметта. В специален разговор за Modernity.bg Сарагоса говори за цензурата, силата на библиотеките, трудните избори при писането на исторически роман и за ролята на писателя днес – да ни накара да спрем и да си спомним.

***

„Огнената библиотека“ разказва за хора, рискували всичко, за да спасят книгите от унищожение. Кога за първи път почувствахте, че тази история трябва да бъде разказана?

Винаги съм изпитвала силно любопитство към методите на цензурата и към настървението на хората, които искат да наложат едно единствено „правилно“ мислене, като атакуват книгите. Така че от години носех идеята да пиша за едно тайно общество, посветено на спасяването на знанията, които може би сме изгубили заради този разрушителен стремеж. Имах замисъл, но нямах история, докато не открих, че и в моята страна са били изгаряни книги преди, по време и след Испанската гражданска война. Осъзнах колко малко знаем за това и реших моите герои да се опитат да спасят именно тези книги. По-късно открих и проучих реалните истории на библиотекарите, които наистина са рискували живота си, за да съхранят книгите, и си дадох сметка, че заслужават да бъде разказано за тях.

Много читатели описват романа като изключително емоционален. Коя част от историята ви беше най-трудно да напишете – и защо?

Най-трудното беше да разбера от какво трябва да се откажа. В хода на проучванията си открих много неща, които са били погребани или скрити, както и много смели хора, за които почти никой не знае. А аз не можех да разкажа всичко, нито да говоря за всички. Най-тежкият избор беше да реша какво няма да мога да разкажа и с болка се отказах от много истории на библиотекарки, за да може романът да има други, за да може изобщо да съществува. Боли ме повече, когато съм писала за човек, който го е заслужавал, а после да не мога да го включа в романа. Такъв пример е историята на Тереса Андрес, която след всичко, което е направила за библиотеките в Испания, е принудена да избяга във Франция, там се включва в съпротивата срещу нацистите и участва в освобождаването на Париж. Умира много млада и много тъжна, защото е забравена.

Тина попада в културния свят на Мадрид от 30-те години и среща реални исторически личности. Как балансирахте между фактите и художественото въображение, за да създадете автентична, но живописна картина?

Искам ми се да мисля, че когато пиша романи, всъщност сглобявам часовници. Всички части трябва да си паснат и ако това не става с някои о тях, значи не принадлежат на този часовник. В този роман разковничето беше да направя така, че читателите да „заживеят“ естествено с реалните персонажи, които обаче никой не познаваше. За да бъде убедителна реалната част, а именно спасяването на библиотеките, което наистина се е случило, трябваше предварително да подредя всички елементи на измисленото тайно общество и да вплета в него реални личности, разпознаваеми или лесно откриваеми в Гугъл, като Федерико Гарсия Лорка. За мен това беше най-забавната част.

В книгата една от основните линии е силата на знанието и ролята на библиотеките като убежище за идеи. Какво е значението на библиотеките за вас лично – в живота, в писането?

Бях дете, което не можеше да си купи всичко, което четеше, затова ролята на библиотеките за мен беше решаваща, те ми дадоха достъп до книги, които иначе нямаше как да прочета. Днес, когато пиша, библиотеките и вестникарските архиви са базисни за документирането на детайлите в текста. В крайна сметка всичко продължава да се съхранява в книгите и е напълно невъзможно човек да има в дома си всички онези книги, които в даден момент може да му потрябват.

Книгата ви е отличена с наградата „Асорин“ и вече има широка международна аудитория. Каква реакция от българските читатели бихте искали най-много да чуете след премиерата тук?

Като реакция от българските читатели вече чух, че книгата ми е символ на надежда в трудни времена.

Вашата литературна кариера включва поезия, пиеси, проза и дори детска книга за Баба Яга. Какво от този богат творчески опит ви помогна най-много при създаването на този исторически роман?

Любопитното е, че към този роман трябваше да подходя така, сякаш не знам нищо предварително, защото никога не бях писала нещо подобно и не се бях изправяла пред толкова дългосрочно предизвикателство. Това бяха пет години работа, през които паралелното занимание с други неща и в други жанрове ми помогна да запазя ясна мисълта си, да вземам решения и да не бъда пометена от тежестта на документацията, с която работех. Писането на детска литература или на сценарии едновременно с романа го подобри по начин, който трудно може да се обясни, защото това има общо с нагласата, с усещането, че светът не свършва с всяка глава и че можеш да продължиш да създаваш, дори когато нещо не се получава или отнема твърде много време, докато видиш какъв ще бъде резултатът.

Какво ви вдъхновява да пишете в различни жанрове – от поезия и проза до театър и детска литература?

Аз съм дълбоко творческа личност и вероятно това ме прави безполезна за по-практични неща. Въпросният факт ме кара да гледам на всичко през призмата на творчеството и да мога да си позволя да изчакам историята, която нараства в главата ми, сама да ми подскаже дали е роман или кино, например. Просто оставям историите да ми говорят.

Коя е най-важната роля на писателя днес, във време на информационен шум и бързо забравяне?

Тази да те накара да спреш. Четенето те принуждава да се спреш, а в днешно време това е от решаващо значение. Всичко останало зависи от това какво писателят влага в книгата – понякога е по-добро, понякога е по-слабо. Но едно нещо винаги е вярно: книга, написана от някого, те кара да забавиш скоростта, за да я прочетеш.

Има ли книга и автор, който ви е променил като човек или като творец и който продължава да ви води и днес?

Като дете – Михаел Енде, защото именно той ме научи да насищам художествения разказ с пластове и значения, като го направи чрез истории, предназначени за детска публика. По-късно дойдоха и много други: Виктор Юго, Ана Мария Матуте, Маргьорит Дюрас, Хулио Кортасар, Кристина Фернандес Кубас… Това са само част от авторите, които са ми показали различни страни на литературата и които за мен са били фундаментални.

Какъв съвет бихте дали на жените, които пишат тайно в тетрадките си, мечтаят да издадат книга, но още не намират смелост да направят първата крачка?

Първо да потърсят около себе си хора, които да ги четат. Нужни са им различни типове читатели: онзи, който ще е строг, но справедлив; онзи, който ще забележи всички правописни и граматически грешки; и онзи, който ще ги насърчи, въпреки че написаното не е добро. С тези три гласа в главата си нека редактират текста и после да се хвърлят смело. В живота винаги съжаляваме повече за нещата, които не сме направили, отколкото за онези, които са се получили зле.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички