Мистър Дарси е един от най-обичаните романтични герои в литературата. Но дали наистина е такъв, какъвто го виждаме? 

„Гордост и предразсъдъци“ не е просто най-популярната книга на Джейн Остин – тя е един от най-известните и обичани романи в английската литература. Публикуван за първи път през 1813 г., романът и до днес запазва своята младежка искра, остроумие и чар.

В продължение на повече от два века читателите се влюбват в героите му, смеят се на комедията на нравите и преживяват отново и отново историята на Елизабет Бенет и мистър Дарси. Многобройните филмови и телевизионни адаптации само затвърждават мястото му в популярната култура.

На пръв поглед историята изглежда проста: двама души са привлечени един от друг, но трябва да преодолеят собствените си „гордост“ и „предразсъдъци“, за да достигнат до щастливия край.

Но нещата са далеч по-сложни.

Елизабет Бенет – героинята, която отказва да се подчини

Силата на романа преди всичко се крие в неговите герои, а най-вече в Елизабет Бенет – една от най-запомнящите се женски фигури в литературата. Тя отстоява собствената си преценка и жизненост въпреки обстоятелства, които често изглеждат непреодолими. Но читателското преживяване е много повече от това просто да подкрепяме смелата млада жена.

Джейн Остин постоянно променя гледните точки и ни кара да участваме в тази игра понякога дори без да го осъзнаваме. Именно това прави романа толкова многопластов – но същевременно отваря врата към различни интерпретации.

И тук идва проблемът с Дарси. Той е ужасен човек.  „Основният“ образ на мистър Дарси е добре познат. Той е богат, влиятелен, красив и интелигентен, но също така арогантен, затворен и склонен да гледа отвисоко на хората около себе си. Като сирак, наследник и по-голям брат той е свикнал прекалено много да се съобразяват с него. Постепенно започва да възприема много хора и неща като „под нивото му“. В края на историята обаче той сякаш получава необходимия урок. Влюбва се в жена, която не го боготвори, а се отнася към него като към равен.

Звучи като класическа романтична история. Но не е точно така. Казано направо, той е ужасен човек. Защото Дарси не е просто арогантен. Той е и жесток. Когато прави първото си предложение на Елизабет, той не успява да скрие презрението си към нейното семейство:

„Очаквахте ли да се радвам на по-низшия произход на вашите роднини?“

Подобна реплика би трябвало да сложи край на всяка романтична история. И въпреки това Елизабет и Дарси все пак се оказват заедно.

Може ли любовта да „излекува“ Дарси?

От нас се очаква да приемем, че дълбокото невежество на Дарси относно начина, по който трябва да се държи, може да бъде „поправено“ от едно остроумно момиче. Но поведението му може да бъде разгледано и по друг начин. Бингли, който познава Дарси от години, сякаш подсказва, че приятелят му страда от своеобразна болезнена меланхолия:

„Заявявам, че не познавам по-ужасна гледка от Дарси при определени обстоятелства и на определени места; особено в собствения му дом и в неделя вечер, когато няма какво да прави.“

Дарси почти никога няма какво да прави. Той може да предложи на чичото на Елизабет да отиде да лови риба в имението му Пембърли, но самият той не хваща въдицата. Голяма част от поведението му става по-разбираема, ако го разглеждаме като човек, изпитващ дълбока депресивна меланхолия. Той не успява да се застави да бъде любезен нито в Нидерфийлд, нито в Розингс, нито в Лонгборн. Меланхоличното му мълчание е единственото общо нещо между тези толкова различни места.

Както казва братовчед му полковник Фицуилям: „Защото той просто не иска да си направи труда.“

Има и друг момент, който подсказва за дълбоко вътрешно страдание. Когато вече е сгоден за Елизабет, Дарси говори за миналото си и за грешките, с които трябва да се изправи лице в лице: „Болезнени спомени ще нахлуват, които не могат, които не бива да бъдат отблъсквани.“

Когато Дарси лъже и не се извинява

Когато все пак успява да се мобилизира за действие, Дарси не е особено способен да поеме отговорност за последствията. Той убеждава Бингли, че Джейн не отвръща на чувствата му и че семейството ѝ е твърде вулгарно. След това го убеждава да не се връща в Хартфордшър и дори скрива от него факта, че Джейн е в Лондон. По-късно признава пред Елизабет, че е „снизходил да прибегне до хитрост“ – тоест, че е излъгал.

Но след това добавя: „Може би това прикриване, това преструване, беше под достойнството ми… Нямам какво повече да кажа, нито друго извинение да предложа.“

Тук се появява нещо обезпокоително. Един човек може едновременно да смята поведението си за „под достойнството му“ и да не вижда причина да се извини.

Според Фолкс Дарси отчаяно се нуждае от Бингли, за да му осигурява енергията, която самият той няма. Той не може да си позволи да загуби Бингли заради Джейн, защото тогава самият той ще трябва да се ожени за някого „под нивото му“ – Елизабет – за да получи жизнената енергия, която му липсва.

А Елизабет наистина ли го обича?

Това е може би най-интересният въпрос. Какво всъщност кара Елизабет да се влюби в такъв човек? Първоначално тя е привлечена от факта, че е била подведена относно отношенията между Дарси и Уикъм. Постепенно започва да осъзнава, че собствената ѝ преценка е била погрешна. В срама ѝ има и силен класов елемент. Тя разбира, че не е успяла да се досети как се държат „умните“ и влиятелните хора и започва да гледа на собственото си възмущение като на нещо унизително „простолюдно“. Тя толкова силно иска да поправи грешката си и да възстанови самоуважението си, че дори е готова да пренебрегне факта, че Дарси егоистично се е опитал да разруши щастието на Джейн – човека, когото тя обича най-много.

Възможно е също Елизабет да вижда в Дарси човек, когото може да промени. Да го „излекува“. Да му даде жизнеността, която му липсва. Самата тя го укорява: „Но ми кажете, защо дойдохте в Нидерфийлд? Нима само за да яздите до Лонгборн и да се чувствате неловко?“

И все пак е нужна почти чудодейна намеса – тази на лейди Катрин дьо Бур – за да тласне Елизабет най-накрая към Дарси.

Любов или добре подреден брак?

Тук се появява ново напрежение в края на романа. Наистина ли Елизабет е влюбена в Дарси? И може ли да бъде щастлива с него? От практична гледна точка бракът им изглежда почти идеален. Той има имението и парите. Тя има остроумието и енергията. Тя ще му даде жизнената искра, която му липсва, а той ще ѝ осигури стабилността и социалния статус, които нейната смелост и интелигентност заслужават.

Но съвременният читател неизбежно си задава въпроса: това любов ли е?

Как би могла една жена да обича мъж, който е смятал семейството ѝ за „отблъскващо“ и „неприемливо“? Елизабет прочуто свързва промяната в отношението си към Дарси с момента, в който го вижда в имението му Пембърли. Тя обаче не използва думата „любов“, за да опише чувствата си, чак след като двамата вече са сгодени.

Това оставя място за съмнение. Финалът, който не е съвсем щастлив И все пак в заключителните сцени нещо се променя. Ритъмът на речта на Елизабет става по-мек и изпълнен с обич. В последните страници ясно се усеща емоционален подтекст. Тъкмо това прави финала толкова интересен – освободената емоция сякаш не съвпада напълно с фактите.

Мистър Бенет изразява съмнението, което читателят може би също изпитва:

„Сега давам съгласието си, ако си решила да го имаш. Но позволи ми да те посъветвам да помислиш по-добре. Познавам характера ти, Лизи.“

Това е съгласие. Но не е благословия. И може би именно тук се крие една от причините „Гордост и предразсъдъци“ да продължава да бъде толкова интересен роман повече от два века след първото си издаване. Защото Джейн Остин не ни казва какво да мислим за Дарси. Тя ни кара сами да решим. Може би той е арогантен мъж, който се научава да обича. Може би е дълбоко нещастен човек, който има нужда от Елизабет, за да го върне към живота. А може би е просто ужасен човек, когото две столетия читатели са се научили да романтизират.

И точно защото Джейн Остин оставя толкова много неизказано, нито един от тези прочити не може да бъде отхвърлен напълно.

Прочети още

Виж всички

Още от мрежата

Виж всички